KINDERGARTEN UNDER1ROOF: WHERE CHILDREN FLOURISH

Under1Roof is one of those seemingly magical places where children not only feel good, but also naturally and holistically discover the world, others and themselves. At this kindergarten, set at the foot of the Vitosha, children enjoy not only fresh air and plenty of opportunities for play and learning, but also a structured, scientifically grounded approach to education and upbringing. The more we learn about Under1Roof, the more clearly we understand that what happens at the kindergarten is not some kind of magic, but the product of a great deal of work and experience on the part of an active and closely knit team of professionals.

We spoke about this remarkable place with its founder, Maria Petkova. She is a psychologist and doctoral researcher in educational and developmental psychology. Her professional training includes basic-level training and personal experience in cognitive behavioural therapy, with a specialisation in CBT for children. Her professional skills and qualifications are reflected in every aspect of Under1Roof's work and lay the foundation on which the children at the kindergarten can truly flourish as individuals.

There are different approaches to early childhood education. What sets Under1Roof's philosophy apart?

At Under1Roof we believe that early childhood is not simply a period in which a child needs to be looked after and kept occupied until it is time for school. These are years when many of the foundations are laid – how the child will perceive themselves, how they will interact with others, how they will respond to difficulties and to new situations. That's why, for us, education and upbringing go hand in hand.

Of course, we want children to be excellently prepared academically, but for us that is not enough. We want them to leave kindergarten curious, independent and confident. We offer them a wide range of activities and encourage them to try things, even when their first reaction is "I cannot" or "I am scared". We do not expect every child to be good at everything. What matters far more to us is that they do not get into the habit of giving up on something before they've even tried it.

Public performance also matters a great deal to us. Every year we organise two large concerts – at Iskar Hall and at the Central Military Club. Stepping onto a big stage in front of hundreds of strangers is a serious experience for a small child. But when it happens gradually, and the child knows there are people behind them they can rely on, every such experience shows them: "Yes, I am nervous, but I can still manage."

Another very important principle for us is working closely with parents. We do not see the kindergarten as a place that only teaches, while upbringing remains entirely the family's responsibility. Children spend a large part of their waking hours with us, and we cannot pretend we play no part in raising them. On the contrary – this is one of our most serious responsibilities.

What role should the kindergarten play in a child's upbringing?

The kindergarten's role in a child's upbringing is far greater than we sometimes tend to admit. The family undoubtedly remains the most important environment for the child, but during the pre-school years the child spends a huge part of their day at kindergarten, and it is there that they learn to be part of a group.

This is something the family environment can rarely recreate in full. In a group, a child very naturally encounters the fact that there are wishes other than their own. Sometimes they have to wait, to compromise, to defend their position, to accept a rule, to deal with conflict. It is precisely in such seemingly small everyday situations that important social skills are built.

We also find it very valuable that we can observe the child in situations a parent does not always see at home – how they respond to competition, how they handle rejection, how they join in with the group, what they do when an adult's attention is not focused solely on them. This information often helps us better understand what lies behind a particular behaviour.

That is why we place such value on open communication with parents. When we notice something important, we discuss it with them and look for a shared approach. Not because the kindergarten should tell the family how to raise their child, but because the child needs the adults around them to act with enough consistency.

For me, a good kindergarten is not simply a place where a child is looked after and prepared for school. It is an environment in which they practise, every day, how to be with others, how to manage their own emotions and behaviour and how to gradually become more independent.

What are the main challenges that today's parents face – and how can you help them?

Today's parents live in a kind of paradox – never before have they had access to so much information about raising children, and yet they seem never to have been so unsure whether they're doing the right thing.

Every day they receive advice from specialists, books, social media, podcasts, other parents – and very often these different sources contradict one another. Instead of making them more confident, this sometimes has the opposite effect, and they start doubting every decision they make.

Another major issue is guilt. Parents work a great deal, there is never enough time, and sometimes they unconsciously start to compensate – by being more permissive, buying more things, expecting less, or simply by avoiding conflict. But a child does not need a parent who never disappoints them. They need a loving, predictable and sufficiently confident adult.

I also see a great deal of overprotection. With the best of intentions, we sometimes remove every obstacle from a child's path – resolving conflicts for them, shielding them from failure, stepping in the moment they hit a difficulty. But in doing so, we unwittingly deprive them of the chance to build their own experience of being able to cope.

One of the most important things we can do to help parents is to restore their confidence in their own role. I do not put much stock in the idea of the "perfect parent". I believe far more in the sufficiently self-aware parent – one who can be warm and close, but also set boundaries; who makes mistakes and is able to acknowledge them; and who does not try to protect their child from every difficulty, but instead prepares them, gradually, to cope with it.

Why do children need not only unconditional love, but also boundaries?

Many parents believe their child should always be happy. No. And I think this is exactly where we sometimes fall into a trap. A good parent is not one whose child is happy at every moment.

Unconditional love is the foundation. A child needs to know they are loved not because they're obedient, successful or convenient, but simply because they are who they are. But love and boundaries aren't opposites. On the contrary – a good boundary is also a form of care.

For a young child, the world is still vast and somewhat unpredictable, and their ability to control their impulses is still developing. When an adult calmly and consistently shows what is and is not allowed, they're effectively saying: "I am here, I am the one carrying the responsibility."

Of course, the child will protest. They will be angry, sad, disappointed. And they have every right to all of these emotions. What is very important, though, is that we separate the feeling from the behaviour. I can accept that you are terribly angry, but I will not allow you to hit. I can understand how much you want something and still hold to my "no".

Life will not satisfy every wish our children have. They will encounter refusal, loss, criticism, competition. If in childhood we try to remove every unpleasant emotion from their path, we are not protecting them – we are depriving them of the chance to gradually understand that they can get through difficult moments too.

For me, unconditional love sometimes sounds exactly like this: "You can be angry with me. You can dislike my decision. I still love you – and I am still the adult who sets the boundary."

Adults often judge children and their parents by displays of "problem" behaviour. What is your approach to this? What philosophy do you build on, and what are you aiming to achieve?

The first thing we try not to do is attach labels – either to the child or to the parent. "Problem" behaviour almost always carries information.

That is why our first question is not "How do we stop it?" but "What is behind it?" The child might be experiencing anxiety or jealousy, seeking attention, lacking sufficiently clear boundaries, or simply not yet knowing any other way to show what is happening to them.

It is also very important to look at the context. The same behaviour can mean quite different things in different children. We observe when it appears, in what situations, towards whom, and how the adults around the child respond. Sometimes it turns out that the environment is quite unwittingly sustaining the very behaviour it wants to change.

We are particularly careful to separate the child from the action. If a child constantly hears that they're "bad", "aggressive" or "difficult", there is a risk they will gradually start to see themselves that way. That is why we do not say "You are bad", but "What you did is not acceptable". A child needs to know they can make a mistake, and that their behaviour can have consequences, without this meaning they themselves are rejected.

Our philosophy here is simple: we look for the reason behind difficult behaviour, but we do not remove the boundary. Understanding and structure aren't at odds with one another – a child needs both.

Of course, parents often also ask themselves when such behaviour is simply part of normal development and when it is advisable to seek professional help. Here, it is rarely possible to judge from a single instance alone. Almost every child goes through periods of strong emotions, fears, jealousy, defiance or difficult adjustment. On its own, this does not always signal a problem.

What matters more is looking at the whole picture – how intense the behaviour is, how long it lasts, in what situations it appears, whether it is seen only at home or in other settings too, and above all whether it is starting to get in the way of the child's ability to communicate, learn and take part calmly in everyday life.

And in my view, a consultation with a psychologist should not be seen as a last resort, something to turn to only once "things have already become serious". Sometimes even a single session can help a parent see the situation differently, understand what lies behind a particular behaviour, or simply gain the reassurance that what they're observing is a normal stage of development.

Seeking a professional perspective does not necessarily mean something is wrong with the child. Sometimes it simply means: "I want to understand better what is happening and how to respond in a more helpful way."

How do you cultivate emotional intelligence and self-regulation in the children in your care?

I do not think emotional intelligence is developed mainly through pictures of emotions or conversations about how we feel. These can be useful, but real learning happens in everyday situations.

When a child manages to say "I am angry" instead of hitting or throwing something, that's already a huge step. We gradually help them recognise what they're feeling, name it, and find other ways to respond.

Self-regulation does not mean a child never cries, never gets angry, or is always calm. It means, rather, gradually learning that they can be very angry, disappointed or sad and still choose how to act.

At an early age, the adult plays a huge role in this process. Children first "borrow" the adult's calm. If we meet their strong reaction with an even stronger reaction of our own, we can hardly expect them to calm down.

We also do not automatically resolve every small conflict for the children. When the situation allows, we help them say for themselves what they want, listen to the other child, and look for a solution together. If we always step in immediately and resolve things for them, we take away their chance to gradually learn to cope on their own.

And, of course, personal example matters enormously. We cannot teach children to speak with respect if the adults around them shout, or to admit their mistakes if they never see an adult say "I got that wrong."

And how do you prepare them for school? Which matters more in this process – academic knowledge or psychological maturity?

Both matter. At Under1Roof we take academic preparation very seriously and we want children to start school with a solid foundation. When a child is well prepared, they feel more confident and find it easier to cope with all the other changes that school brings.

But if I had to name the real foundation, I would say it is psychological maturity – specifically, emotional and social maturity.

A child might read beautifully even before starting Year 1, and still find things very difficult if they cannot follow an instruction, wait their turn, accept a mistake, cope with being corrected, finish a task that does not interest them at that moment, or cope with the fact that an adult's attention is no longer constantly focused on them.

Real school readiness also means being able to be part of a group – listening and being heard, asking for help when you need it, but also trying on your own first. Not seeing someone else's success as something that diminishes your own. Understanding that not everything at school will be interesting or fun, and that results sometimes come after effort and persistence.

That is why we develop both sides in parallel – we provide a solid academic grounding, while at the same time encouraging independence, organisation, curiosity and the habit of looking for a solution rather than immediately waiting for a ready-made answer.

For me, the best sign that a child is ready for school is not just "They can already read", but "They believe they can cope."

Since ancient times we have known how important early childhood education is for building confident and happy adults. What does an education at Under1Roof give children in this respect, and how does what they learn with you help and prepare them for their lives as adults?

Early childhood shapes not only knowledge, but also many of the patterns a person later carries into life – how they see themselves, how they treat others, how they respond when something is difficult, how they experience success and failure. That is precisely why, for us, education is far more than preparation for the next stage. It is preparation for life.

We want our children to be confident, but also able to see the other person; to be sensitive, without feeling helpless in the face of difficulty; to be independent, but also able to seek and offer support. To know they have a right to their own wishes and boundaries, but that the people around them have their own too. And not to be overly afraid of making mistakes – because a mistake does not mean "You cannot", but very often simply "You have not managed it yet."

We cannot know exactly what kind of world they will inhabit in twenty or thirty years, or what professions will even exist by then. But there are qualities that will certainly continue to matter – curiosity, the ability to adapt and learn, resilience, independent thinking, the ability to build relationships, and the confidence that when they meet a difficulty, they can find a way to deal with it.

If, years from now, the children who have been part of Under1Roof become people who are not afraid to try, who can work their way through difficulties, who can build strong relationships and who believe in their own abilities, then I would say we have fulfilled the most important part of our task.

Because ultimately, we are not simply raising future pupils. We are helping to shape future adults.

Sofia, 13 Sveti Gorazd St
0884 50 96 70
info@under1roof.bg
under1roof.bg

Детска градина Under1Roof: Където децата разцъфтяват

Мария Петкова, основател, за принципите на ранното детско възпитание, ролята на добре поставените граници и партньорството с родителите

Under1Roof е от онези сякаш вълшебни места, в които децата не само се чувстват добре, но и в които естествено и холистично започват да откриват света, другите и себе си. В тази детска градина, разположена в полите на Витоша, те се радват не само на чист въздух и много възможности за игра и учене, но и на структуриран, научно обоснован метод на образование и възпитание. Колкото повече научаваме за Under1Roof, толкова по-ясно разбираме, че това, което се случва в детската градина, не е фантазия, а плод на много труд и опит от страна на активен и сплотен екип от професионалисти.

Разговаряме за това невероятно място с неговия основател – Мария Петкова. Тя е психолог докторант по педагогическа и възрастова психология. Професионалната ѝ подготовка включва обучение по когнитивно-поведенческа терапия – с преминати базово ниво и личен опит, като специализира в приложението на КПТ при деца. Нейните професионални умения и квалификации се отразяват във всеки аспект от дейността на Under1Roof и полагат основата, на която децата в градината наистина да разцъфтят като личности.

Има различни подходи към ранното детско възпитание. Какво откроява философията на Under1Roof?

В Under1Roof вярваме, че ранното детство не е период, в който детето просто трябва да бъде обгрижвано и занимавано, докато дойде време за училище. Това са години, в които се полагат много от основите – как то ще възприема себе си, как ще общува с другите, как ще реагира на трудностите и на новото. Затова за нас образованието и възпитанието вървят ръка за ръка.

Разбира се, искаме децата да бъдат отлично подготвени академично, но за нас това не е достатъчно. Искаме да излязат от детската градина любопитни, самостоятелни и уверени. Предлагаме им много различни занимания и ги насърчаваме да опитват, дори когато първата им реакция е "Не мога" или "Страх ме е". Не очакваме всяко дете да бъде добро във всичко. Много по-важно за нас е да не свиква да се отказва от нещо, преди изобщо да е опитало.

Много държим и на публичните изяви. Всяка година организираме два големи концерта – в зала "Искър" и в Централния военен клуб. Да излезеш на голяма сцена пред стотици непознати хора е сериозно преживяване за едно малко дете. Но когато това се случва постепенно и то знае, че зад него има хора, на които може да разчита, всеки такъв опит му показва: "Да, притеснявам се, но въпреки това мога да се справя."

Друг много важен принцип за нас е близката работа с родителите. Не възприемаме детската градина като място, което само обучава, а възпитанието остава изцяло задача на семейството. Децата прекарват при нас голяма част от будното си време и няма как да се правим, че не участваме във възпитанието им. Напротив – това е една от най-сериозните ни отговорности.

Какво трябва да бъде мястото на детската градина във възпитанието на едно дете?

Мястото на детската градина във възпитанието е много по-голямо, отколкото понякога сме склонни да признаем. Семейството безспорно остава най-важната среда за детето, но в предучилищна възраст то прекарва огромна част от ежедневието си в детската градина и там се учи да бъде част от група.

Това е нещо, което семейната среда трудно може да пресъздаде напълно. В групата детето много естествено се сблъсква с факта, че има и други желания освен неговите. Понякога трябва да изчака, да направи компромис, да защити позицията си, да приеме правило, да се справи с конфликт. Точно в такива уж малки ежедневни ситуации се изграждат важни социални умения.

За нас е много ценно и това, че можем да наблюдаваме детето в ситуации, които родителят не винаги вижда у дома – как реагира на конкуренция, как приема отказ, как се включва в групата, какво прави, когато вниманието на възрастния не е насочено само към него. Тази информация често помага да разберем по-добре какво стои зад определено поведение.

Затова държим на откритата комуникация с родителите. Когато забележим нещо важно, го обсъждаме с тях и търсим общ подход. Не защото детската градина трябва да казва на семейството как да възпитава детето си, а защото то има нужда възрастните около него да действат достатъчно последователно.

За мен една добра детска градина не е просто място, в което детето е обгрижено и подготвено за училище. Тя е среда, в която то всеки ден упражнява как да бъде с другите, как да се справя със собствените си емоции и поведение си и как постепенно да става по-самостоятелно.

Кои са основните предизвикателства, с които се сблъскват съвременните родители – и как можете да им помогнете?

Съвременните родители живеят в един парадокс – никога не са имали достъп до толкова много информация за отглеждането на деца и сякаш никога не са били толкова несигурни дали постъпват правилно.

Всеки ден получават съвети от специалисти, книги, социални мрежи, подкасти, други родители – и много често тези съвети си противоречат. Вместо това да ги направи по-уверени, понякога се случва точно обратното – започват да се съмняват във всяко свое решение.

Друг голям проблем е вината. Родителите работят много, времето никога не стига и понякога несъзнателно започват да компенсират – като позволяват повече, купуват повече вещи, изискват по-малко или просто като избягват конфликтите. Но детето няма нужда от родител, който никога не го разочарова. Има нужда от любящ, предвидим и достатъчно уверен възрастен.

Виждам и много свръхзакрила. От най-добри намерения понякога отстраняваме всяко препятствие от пътя на детето – решаваме конфликтите вместо него, предпазваме го от неуспех, намесваме се веднага щом срещне трудност. Така обаче неволно му отнемаме възможността да натрупа собствен опит, че може да се справи.

Едно от най-важните неща, с които можем да помогнем на родителите, е да им върнем увереността в собствената им роля. Не вярвам много в идеята за "перфектния родител". По-скоро в достатъчно осъзнатия – този, който може да бъде топъл и близък, но и да поставя граници; който допуска грешки и може да ги признае; и който не се опитва да предпази детето си от всяка трудност, а да го подготви постепенно да се справя с тях.

Защо децата имат нужда не само от безрезервна любов, но и от граници?

Много родители вярват, че детето им трябва винаги да бъде щастливо. Не. И мисля, че точно тук понякога попадаме в капан. Добрият родител не е този, чието дете е щастливо във всеки момент.

Безрезервната любов е основата. Детето трябва да знае, че е обичано не защото е послушно, успешно или удобно, а защото е то. Но любовта и границите не са противоположности. Напротив – добрата граница също е форма на грижа.

За малкото дете светът все още е огромен и донякъде непредвидим, а способността му да контролира импулсите си тепърва се развива. Когато възрастният спокойно и последователно показва кое е позволено и кое не, той всъщност казва: "Аз съм тук, аз нося отговорността."

Разбира се, детето ще протестира. Ще бъде ядосано, тъжно, разочаровано. И има право на всички тези емоции. Много важно е обаче да разграничаваме чувството от поведението. Мога да приема, че си страшно ядосан, но няма да ти позволя да удряш. Мога да разбера колко много искаш нещо и въпреки това да остана при своето "не".

Животът няма да удовлетворява всяко желание на децата ни. Те ще срещат отказ, загуба, критика, конкуренция. Ако в детството се опитваме да премахнем всяка неприятна емоция от пътя им, не ги предпазваме – лишаваме ги от възможността постепенно да разберат, че могат да преминават и през трудните моменти.

За мен безрезервната любов понякога звучи именно така: "Можеш да бъдеш ядосан на мен. Можеш да не харесваш решението ми. Аз продължавам да те обичам – и продължавам да бъда възрастният, който поставя границата."

Възрастните често съдят децата и родителите им по проявите на "проблемно" поведение. Какъв е вашият подход към него? На каква философия стъпвате и какво целите да постигнете?

Първото, което се стараем да не правим, е да лепим етикети – нито на детето, нито на родителя. "Проблемното" поведение почти винаги носи информация.

Затова първият ни въпрос не е "Как да го спрем?", а "Какво стои зад него?". Детето може да преживява тревожност или ревност, да търси внимание, да няма достатъчно ясни граници или просто още да не знае как по друг начин да покаже какво му се случва.

Много важно е да гледаме и контекста. Едно и също поведение може да означава съвсем различни неща при различни деца. Наблюдаваме кога се появява, в какви ситуации, спрямо кого и как реагират възрастните около детето. Понякога се оказва, че средата съвсем неволно поддържа точно поведението, което иска да промени.

Особено внимаваме да разделяме детето от постъпката му. Ако едно дете постоянно чува, че е "лошо", "агресивно" или "трудно", има риск постепенно да започне да вижда себе си именно така. Затова не казваме "Ти си лош", а "Това, което направи, не е приемливо". Детето трябва да знае, че може да е сгрешило и поведението му да има последствия, без това да означава, че самото то е отхвърлено.

Философията ни в това отношение е проста: зад трудното поведение търсим причината, но не премахваме границата. Разбирането и структурата не си противоречат – детето има нужда и от двете.

Разбира се, родителите често се питат и кога подобно поведение е просто част от нормалното развитие и кога вече е добре да потърсят професионална помощ. Тук рядко може да се съди само по една конкретна проява. Почти всяко дете преминава през периоди на силни емоции, страхове, ревност, противопоставяне или трудна адаптация. Само по себе си това невинаги означава проблем.

По-важно е да се гледа цялата картина – колко силно е поведението, колко дълго продължава, в какви ситуации се появява, дали се наблюдава само вкъщи или и на други места и най-вече дали започва да пречи на детето да общува, да учи, да се включва спокойно в ежедневието си.

И според мен консултацията с психолог не бива да се възприема като последна стъпка, когато "нещата вече са станали сериозни". Понякога дори една среща може да помогне на родителя да види ситуацията по друг начин, да разбере какво стои зад дадено поведение или просто да получи спокойствие, че това, което наблюдава, е нормален етап от развитието.

Да потърсиш професионален поглед не означава непременно, че с детето има нещо нередно. Понякога означава просто: "Искам да разбера по-добре какво се случва и как да реагирам по-полезно."

Как възпитавате емоционалната интелигентност и саморегулацията сред вашите възпитаници?

Не мисля, че емоционалната интелигентност се възпитава основно с картинки на емоции или с разговори за това как се чувстваме. Те могат да бъдат полезни, но истинското учене се случва в ежедневните ситуации.

Когато едно дете успее да каже "Ядосан съм", вместо да удари или да хвърли нещо, това вече е огромна крачка. Постепенно му помагаме да разпознава какво чувства, да го назовава и да открива други начини да реагира.

Саморегулацията не означава детето никога да не плаче, да не се ядосва или винаги да бъде спокойно. По-скоро означава постепенно да се научи, че може да бъде много ядосано, разочаровано или тъжно и въпреки това да избере как да постъпи.

В ранната възраст възрастният има огромна роля в този процес. Децата първо "заемат" спокойствието на възрастния. Ако ние посрещнем силната им реакция с още по-силна своя реакция, трудно можем да очакваме от тях да се успокоят.

Не разрешаваме автоматично и всеки малък конфликт вместо децата. Когато ситуацията позволява, помагаме им сами да кажат какво искат, да чуят другия и да потърсят решение. Ако винаги се намесваме веднага и решаваме вместо тях, им отнемаме възможността постепенно да се научат да се справят сами.

И, разбира се, огромно значение има личният пример. Не можем да учим децата да разговарят с уважение, ако възрастните около тях крещят, или да признават грешките си, ако никога не виждат възрастен да каже "Сгреших".

А как ги подготвяте за училище? Кое е по-важно в този процес – академичните знания или психичната зрялост?

И двете са важни. В Under1Roof работим много сериозно върху академичната подготовка и искаме децата да влязат започнат училище със стабилна основа. Когато едно дете е добре подготвено, то се чувства по-уверено и му е по-лесно да се справи с всички останали промени, които училището носи.

Но ако трябва да определя фундамента, бих казала, че това е психичната зрялост – и по-конкретно емоционалната и социалната зрялост.

Едно дете може да чете прекрасно още преди първи клас и въпреки това да му бъде много трудно, ако не може да следва инструкция, да изчака, да приеме грешка, да понесе забележка, да довърши задача, която в момента не му е интересна, или да се справи с факта, че вниманието на възрастния вече не е постоянно насочено към него.

Истинската готовност за училище означава и да можеш да бъдеш част от група – да слушаш и да бъдеш чут, да търсиш помощ, когато имаш нужда, но и първо да опиташ сам. Да не приемаш чуждия успех като нещо, което намалява твоя собствен. Да разбираш, че не всичко в училище ще бъде интересно и забавно и че понякога резултатът идва след усилие и постоянство.

Затова развиваме двете страни паралелно – даваме солидна академична подготовка, но едновременно с това насърчаваме самостоятелността, организираността, любопитството и навика детето да търси решение, вместо веднага да чака готов отговор.

За мен най-добрият знак, че едно дете е готово за училище, не е само "То вече може да чете", а "То вярва, че може да се справи".

Още от древността знаем колко е важно ранното детско възпитание за изграждането на уверени и щастливи възрастни. Какво дава образованието в Under1Roof на децата в този аспект и как наученото при вас им помага и ги подготвя за живота им като големи хора?

В ранното детство се изграждат не само знания, а и много от моделите, с които човек по-късно влиза в живота – как възприема себе си, как се отнася към другите, как реагира, когато нещо е трудно, как преживява успеха и неуспеха. Именно затова за нас образованието е много повече от подготовка за следващия етап. То е подготовка за живота.

Искаме децата ни да бъдат уверени, но да умеят да виждат и другия; да бъдат чувствителни, без да се чувстват безпомощни пред трудностите; да са самостоятелни, но и да могат да търсят и да дават подкрепа. Да знаят, че имат право на собствените си желания и граници, но че и хората около тях имат свои. И да не се страхуват прекалено от грешката – защото тя не означава "Не можеш", а много често просто "Още не си успял".

Не можем да знаем какъв точно свят ще обитават след двайсет или трийсет години, нито какви професии ще съществуват тогава. Но има качества, които със сигурност ще продължат да им бъдат нужни – любопитство, способност да се адаптират и да учат, устойчивост, самостоятелно мислене, умение да изграждат отношения и увереност, че когато срещнат трудност, могат да търсят начин да се справят с нея.

Ако след години нашите възпитаници са хора, които не се страхуват да опитват, умеят да преминават през трудностите, могат да изграждат здрави отношения и вярват в собствените си възможности, тогава бих казала, че сме изпълнили най-важната част от задачата си.

Защото в крайна сметка не отглеждаме просто бъдещи ученици. Помагаме в изграждането на бъдещи възрастни.

София, ул. "Свети Горазд" 13
0884 50 96 70
info@under1roof.bg
under1roof.bg